Тук се събират най-добрите певци не само от планината, но и от страната. В този регион песните се предават от поколение на поколение векове наред. И не е достатъчно да се каже, че песните са паметта и идентичността на тези хора. Песните са нещо повече - тяхната душа.
Ангел Николов е на 14 години, знае близо 200 песни, които пее и изпълнява и на гайда. Той беше един от най-малките участници на събора в село Гела. В рода му почти всички пеят или са гайдари. Той започва да свири на 7 години. Към фамилното призвание го тласва баба му Добрина от село Стойките. Тя го попитала иска ли гайда за рождения си ден и Ангел кимнал утвърдително. Така вече 7 години не минава ден без момчето да свири – за да развесели някого, за себе си или просто без повод. Бабата е първата му учителка и вече му е пяла всички песни, които помни от майка си.
Ангел обича да ходи на разходка с приятели сред природата. Често взема гайдата, като се разхождат из местността „Хайдушки поляни”. Защото като види зелените поляни и меките закръглени върхове, мелодията сама излита.
Макар да е малък, Ангел е забелязал, че всяка родопска песен е една вечна история. В нея се пее за всичко –за любов, хайдути, за красотата на планината.Тя е като венец от разноцветни цветя и в нея винаги се преплитат предания или действителен случай.
Винаги много се вълнува, като изпълнява песента „Мила ми е, мамо, драчка (драга) ми е”, която е и химн на Родопите. В нея се разказва действителен случай, превърнал се вече в незабравима легенда. Турците хванали двама българи и преди да ги убият, им дали право на последно желание. Изпълнили молбата на първия осъден. Обаче вторият бил гайдар, който помолил да посвири за последен път. Песента полетяла над върховете като птица, която проводил до най-любимите си хора. Като надул гайдата, озверелите заптиета притихнали и му подарили живота.
Докато Ангел разказваше с гайдата историята на родния си край, на сцената излезе част от „101 кабагайди”.Сред тях се отличаваха две млади гайдарки с особена родопска хубост. Алените кърпи контрастираха с белите ниски чела, а черните им очи блестяха под сключени вежди. Една от тях е Аделина Чолакова, която е от Триград. Момичето е на 20 г. и е студентка по екология във филиала на Пловдивския университет в Смолян. Мечтае да работи в горския сектор.
Тя е избрала тази специалност, защото според нея красивата природа на планината трябва да бъде опазена. Другото богатство, което трябва да бъде съхранено през вековете са песните на Родопите. В тях са събрани аромата на мурсалския чай, бистротата на изворите, добротата в погледа на местните хора. ”Влагам цялата си душа, като засвиря „Хайде, Калино” и „Коньо, коньо”, признава гайдарката.
Аделина не се притеснява от това, че повечето гайдари са мъже. С този инструмент - символ на Родопите, човек може да изрази себе си и чувства, пъстроцветни като дъгата.
Гайдата е като женска гръд, диша като многогърдата Родопа, смята майсторът на тези инструменти Костадин Илчев. Това е единствената българска планина, която като погледнеш отвисоко, върховете й приличат на женски гърди.
От гайдата текат песни, които хранят душата, убеден е бай Костадин. Той е един от малкото майстори на този български инструмент, защото повечето негови учители вече ги няма.
С негови творби свирят музикантите от състава „101 кабагайди”, който е емблема на Родопите. Гайдата се прави с много мерак, признава бай Костадин. Използва козешка или ярешка кожа, която обработва по стара технология. Кожата стои една седмица в студена изворна вода, за да „запеят” в нея изворите и реките. После няколко дни се накисва в сол и стипца. След това се слагат ручилото и главината. Ручилото се прави от части, издялани от сливово дърво или еленов рог. Използват се парчета от говежди рог, които дават басовия тон. Гайдуницата е дървена и има 8 отвора, откъдето излиза звука.
Така, като засвири гайдата, сякаш пеят билките по поляните, еловите гори и бързите ручеи. С мелодията пее и диша цялата Родопа планина, убедени са гайдарите, родени в полите й.
